Будни сънища

В края на май в зала „Байер“ художниците баща и син Светлин и Данко Стоеви представиха съвместна изложба „Будни сънища“. По този повод проведохме разговор с двамата автори.

СИНЪТ:

– Данко, какво те свърза с изобразителното изкуство?

– В годините около 10-11 клас в гимназията започнах да рисувам. Отначало скици и рисунки за удоволствие, портрети на съученици и приятели. По-късно започнах да се занимавам сериозно и да се подготвям за изпити. Увлечен бях от графиката, тази специалност записах и в Търновския университет. Там се дипломирах със специалност „Графика“. В последния курс на следването ми имах възможност да стажувам 6 месеца по Европейската програма „Еразъм“ в Полша. Поляците имат известна школа в графиката и аз работих и се учих с голямо желание и удоволствие. Имах предложение да остана още 6 месеца, но реших да се върна и дипломирам, за да не изгубя година.

– Какво обичаш да правиш извън изкуството, кое те увлича и на какво посвещаваш свободното си време?

– Обичам да обикалям из страната, често сме няколко приятели, случва се и в по-големи компании. Обичам също да правя преходи в планината и сам.

– Поздравления, че се справяш. Веднага се сещам за картината ти от изложбата „Разсъмване“, в която си изобразил горещото лятно слънце да изгрява между дърветата. Какво е най-необходимото при преход сам, освен нужната екипировка?

– Фенерче, нож и кибрит.

– Аз и твоите почитатели се радваме, че с годините освен графиката имаш творческо отношение към живописта и колорита, овладял си израза и изказа. Има ли приемственост и потомственост между баща ти Светлин Стоев и теб, като имаме предвид някои общи теми като животинския свят, природата, някои артистични картини и жената?

– Не мисля и не бих се изразил точно така. Опитвам се да намеря своя път.

-Благодаря ти.

БАЩАТА

– Светлине, с теб се познаваме отдавна, от преди 30-тина години. С какво се характеризираше творчеството ти в годините 1989-1990 и преди това?

– С ръка на сърцето си трябва да кажа, че тогава живеех в един свят на мрачна романтика, на сюрреалност и екзистенциално търсене на истината и на онази пътека, по която трябва да премина пеш и бос. За да направя за себе си път. Тогава работих като художник в операта. Нямах типичния шеф над себе си, но работата беше и с други колеги, и екипна. Изграждайки се като млад човек, който се вълнува от сила, борба, победа, с работата си напредвах в овладяването на големите размери и пространства. По японски, по самурайски казано, усъвършенствал съм пътя на меча. Защото моят меч всъщност е четката. Към това добавяме и честта, т.е. верността към изкуството.

– Чест и смисъл на самурая е да служи и да е верен на господаря си. Кой бе твоят господар?

– Истината! Изпитанията в тежките моменти, недоразуменията и шамарите на времето, в което живеехме тогава.

Предизвикателството да изкажеш себе си, това, което наистина те вълнува да го изобразиш и изразиш художествено. И тогава рисувах, много рисувах.

– Помня изложбата ти в Операта в началото на 90-те – с тъмнокафяви краски, с мрачни щрихи и цвят, със сурово настроение, ти, бе изобразил тежки, смръщени планини, заплашително море, Разпятието и Пиетата.

– Моите теми бяха например катострофирали, направо помлени локомотиви, погребани вагони, едни сюрреални чудовища, които вървят между смачкани тенекии. Кучка майка се окучила в изоставен вагон. И си мислех – без страданието я няма епитафията. Без нея, без епитафията го няма и възторга.
И всъщност, знаеш ли. Животът пак пробиваше. Като троскот, като тревата, която успява да пробие през асфалта. През цимента, през скалата дори. Наистина, за мен това е резултатът от вяра и оптимизъм.

– В съвместната ви изложба със сина ти Данко Стоев „Будни сънища“ имаш няколко морски сюжета в компанията на приятели и 3 морски пейзажа.

– Обичам морето, когато е пусто. Освен спокойното,приятното, красивото море обичам да го наблюдавам мрачно и диво. Когато се задава буря, небето пада, покрива това, което може да се види. Да, обичам морето.

– Хубаво е, че освен че го обичаш, по мое скромно мнение и преди, и в споменатите творби, си успял да го нарисуваш.

– Аз изпитвам голям респект от морето. Мен ме е страх от морето. Да, и тук съм вършил глупости – с германката на мотора се опитвам да вляза в морето…

– Да, интересно, защото освен морето тук има намесена и жена! Започвам да си мисля, че си опитал да пребориш морето.

– Морето е стихия, която има страшно послание. Човек трябва да го усети. Трябва да се види морето през ноември – декември.

– Какви са посланията на морето?

– Вяра, религия, сила. Това е нещо страшно. Трябва да се види. Имам спомен за бик, който лежи и гледа навътре в морето, а снегът потъва, потъва във водата. Бикът е олицетворение на земното. На мощта, на земята, на земната сила. А снегът идва от небето и потъва в морето. Ето тук са представени едни от основните стихии на тази земя.

– Накрая нека поговорим за животните, които ти с такова умение и любов извайваш, в последните години и като пластики.

– Всичко, което намираме у човека, го виждам в животните. Да ти кажа, когато рисуваш животно, рисуваш себе си. В коня, в бизона, в гарвана, бика, кучето виждам част от себе си. Когато рисувам животно, започвам от очите. Така се разкрива неговият характер и неговата душевност. В кучето например изобразявам всички добри и зли качества и сили, които владеят и него, и човека. Породата каракачанско куче, в чието признаване и аз имам принос, представя едно типично за България и българското здраво, силно и смело куче с огромен ръст и осанка.То е естествена рожба на предназначението си и на стопаните си, което нито един институт не би могъл да селектира, притежава вглъбено достойнство и чест да пази къщата, стоката, хората. Нещо, което е интересно и малко се знае, че пръв го описва поп Минчо Кънчев, след него Захари Стоянов и Йордан Йовков, възпято е от четката на Цанко Лавренов.

– Благодаря, Светлине! Разчитам в бъдеше на нови срещи, тъй като ти си умел разказвач и имаш вече две издадени книги. Дотогава късмет!

С художниците Данко и Светлин Стоеви разговаря Дан Владев